УНСС-СОФИЯ
РЕФЕРАТ ПО ЕКОЛОГИЧНО ПРАВО
ВАЖНИ ТЕРМИНИ
ЕКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО-ИСТОРИЯ
ЕКО ПОЛИТИКА-ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ
Изготвил:
Проверил:
доц. С. Наумова
Важни термини
Околна среда- съвкупност от естествени и антропогенни фактори и елементи, които са корелативно свързани и влияят върху екоравновесието, качеството на живот, здравето, ландшафта, културното и историческото наследство.
Опазване на околната среда- дейност, съвкупност от действия и мерки насочени към предотвратяване на деградацията на околната среда и нейното запазване, възстановяване и подобряване. Това включва събирането на информация и контролът за състоянието и предварителната оценка на въздействието върху околната среда на проектираните дейности.
Природни ресурси- това са тези части на природата , които човекът използва за своите потребности.
Възобновими ресурси - тези, които естествено се възстановяват или с човешка дейност могат изцяло или частично да бъдат възстановени и за които се счита доказано, че се възстановяват съпоставимо с експлоатацията им. Например горски и рибни ресурси.Невъзобновими ресурси - всички останали.
Замърсяване на околната среда - промяна на качествата в следствие на възникване и привнасяне на химически, физически или биологически фактори от естествен и антропогенен източник в една държава или извън нея независимо дали се превишават нормите действащи в страната.
Увреждане на околната среда - такова изменение на един или повече от съставните й компоненти, което води до:
намаляват биологичното разнообразие;
влошаване качеството на живот;
затрудняват възстановяването на екосистемите.
Опасни вещества и отпадъци - това са тези вещества и продукти на цивилизацията, които увреждат човешкото здраве, живата и неживата природа и качествата на околната среда при производство, транспортиране, употреба или изхвърляне.
( определенията са изведени от ЗООС )
***
Модерния човек се е откъснал от природата.Той направи от нея предмет над които той може да господства по своя воля.
По пътя е забравил,че собственото му оцеляване зависи от хармонията която подържа в жизнената си среда.
Забравихме,че Гея е цяло живо същество,което ще ни изхвърли от себе си ако му вредим.
***
1.ЕКОЗАКОНОДАТЕЛСТВО-ИСТОРИЯ
В България развитието на екологичното право, както и на екозаконодателството не се различава от историческите основания за развитието им в други държави. Разбира се това е напълно нормално защото проблемите свързани с околната среда са сравнително нови - този правен отрасъл (екологичното право) е възникнал на много по-късен етап от основните клонове на правото.
В исторически план нека да започнем от самото начало - 681 г. За периода на I и II българска държава разполагаме с много оскъдни документи и данни, от полза за изследователя са най-вече различни заповеди " христовули", с които българските владетели дават право на определени лица да ловуват върху дадена територия, като се задължават да опазват и охраняват царските гори. Има информация за налагане на жестоки наказания за бракониерите включително смърт.
В тази връзка най-интензивно в началните етапи на този правен отрасъл се развива т.нар. горско законодателство. Горското законодателство започва бързото си развитие през ХIV в. през 1318 г. във Франция се появяват първите горски закони, а в Чехия през 1379 г. Последователно и сравнително бързо в Унгария, Прусия и Швеция се създават прецизни правни регламентации относно собствеността и ползването на различните горски масиви.
Съсредоточавайки отново вниманието си върху България трябва да спомена, че развитието на екозаконодателството се дели условно на три периода:
1. Преди Освобождението.
2. След Освобождението до края на II-рата световна война.
3. Приемането на Конституцията от 1947 г., тя променя режима на собствеността - отменен е принципът за неприкосновеност на частната собственост от Търговската конституция.
През първият период се наблюдава икономическо и държавно оживление (Възраждането). Оживлението е на основата на феодалното владеене и собствеността на земята. Изискванията на времето са отразени в два закона - Законът за земите от 1858 г. и Законът за горите от 1870 г. Законът за земите (1858 г.) е общ устройствен закон за материята. Според неговите разпоредби (чл.1) земите се разпределят на пет категории с различен статут (тези категории автоматично преминават в Закона за горите от 1870 г.).
Разграничават се следните категории:
1 Мемлюке - пълна частна собственост - притежателят има право на всякакъв вид разпоредби с тях - продажба, даряване, размяна, наследяване, залагане.
2 Мариие - държавна собственост, държавата отстъпва само използването им и владелецът няма право да се разпорежда с тях.
3 Мавкуфе - вакъфските земи - това са посветени земи, които не подлежат на отчуждаване. Те са дарени или оставени в наследство на джамиите като често ги управлява дарителя или наследниците му.
4 Метруке - земи основани за общо ползване - пътища, площади, пазари, пасища - те са обществена собственост.
5 Меват - в Закона те са определени като "държавните мъртви пустеещи земи", те не се владеят от никого с тапия, пустеят, не са предназначени за села и градове и се намират от населено място на разстояние силен човешки вик. Който пръв ги овладее получава безплатно правото да ги превърне в ниви.
Петте основни категории земи се подразделят на подвидове, съгласно Закона за земите.
Основните категории земи както вече бе споменато преминават автоматично в Закона за горите от 1870 г. Той е основа на горско законодателство, в него се определят четири категории гори, а те са:
1 Държавни гори.
2 Общински гори - обикновено са близо до населените места - мерите.
3 Вакърфските гори - собственост на религиозни и благотворителни организации.
4 Частните гори - твърде малко по обем.
След Освобождението и приемането на Търновската конституция са създадени специални правила за контрол, използване и опазване на горите. Особено значение има Временното руско управление и изградените по руски опит и образец горска администрация - действат лесничей и горски стражари.
Още преди да се приеме Закон за горите в Княжеството такъв се приема в Източна Румелия. В Княжеството първият Закон за горите е приет 1883 г., утвърден с Указ на княз Александър I Батенберг.
Този закон има общо 73 члена като нормотворецът разделя горите на:
държавни
общински
частни.
Създаден е специален раздел за управлението на горите. Специални разпоредби с множество ограничения и забрани с цел вземане на мерки срещу безразборното изсичане на горите, което тогава е масова практика. Специална технология се изисква за изсичане на горите и експлоатацията им. В чисто юридически аспект са създадена първата структура свързана непосредствено с опазването на горските ресурси - създава се Горско управление към Министерството на финансите.
Горското законодателство претърпява сложно и дълготрайно развитие в резултат на многобройните закони за горите - през 1889 , 1897, 1904, 1922 и 1925 г. През 1925 г. е приет последният горски закон преди първата републиканска Конституция от 1947 г. С него се създава централизирана горска администрация със специален орган Висш горско стопански съвет. Той е подчинен на Министерството на земеделието и държавните имоти и е разполагат с широки правомощия, свързани с разглеждането на законопроекти, правилници и принципни въпроси по уредбата на горското стопанство, като го е председателствал лично министърът.
Едновременно с горското законодателство се приемат и други закони, свързани с опазването на околната среда - Закони за опазване на водите, за регулиране на лова и ловните стопанства. През 1920 г. е приет и Закон за водните синдикати, с който се регулират водните ресурси.
През 1936 г. се създава Наредба - Закон за защита на родната природа, това е пръв опит за създаване на общ закон за опазване на околната среда.
В този период се създава Съюз за опазване на родната природа. Негов основател е Петко Стайнов.
В периода след приемането на първата републиканска конституция от 1947 г., на базата на конституционният принцип за изключителна държавна собственост през 1948 г. се приема Закон за стопанисване и използване на горите. Чрез този закон се национализират горите. Горите най-напред се окрупняват в Единен горски фонд, а след това се обособяват държавни гори за общо ползване и за частно ползване.
През 1969 г. влиза в сила Закон за защита на природата. В него законодателят прави пръв опит да дефинира понятието "защита на природата". На етапи се създават държавни структури, които имат за цел да управляват обособени държавни обекти. Но дори след Конституцията от 1971 г. на опазването на околната среда се гледа волнутаристически, а не държавнически.
След дълги обществени дебати към Държавния съвет се създава Съвет за околната среда, който обаче няма необходимите правомощия, неговата единствена функция се свежда до участие в разработването на програми, свързани с опазването на околната среда. В резултат на безсилието на тази структура се създава Комитет за опазване на околната среда.
След приемането на Конституцията от 1991 г. в нея и в няколко основни закона (ЗООС от 1991 г.) се създава новата правна уредба на околната среда. Създадени са и много подзаконови нормативни актове, които съдържат множество технически норми.
2. ЕКОПОЛИТИКА-ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ
Такива значими общоправни принципи са провъзгласените от Конституцията от 1991 г. права на:
благоприятна и здравословна околна среда,
информация.
бе провъзгласен в чл.5 ал.4 приоритет на ратифицираните по конституционен ред международни договори.
значение тук има и необходимостта от хармонизиране на българското законодателство със законодателството на ЕС, което до сега се провеждаше в рамките на Европейското споразумение за асоцииране.
Екологичното законодателство като част от цялото нормотворчество има изброените принципи за свои опорни точки, но има и други специфични опори, тъй като тази е единствената сфера засягаща пряко всеки човек.
Характерно за екологичното законодателство в отлика от останалите правни отрасли е неговата "младост". Като нов отрасъл на правната система той е бързо развиващ се и незакостенял. Това дава възможност още от създаването си нормите да имат относително стабилен характер. Тази "младост" подпомага и възможността нормите на екологичното законодателство да бъдат в една много висока степен съобразени с международните стандарти. Тук имам предвид два източника на тези норми:
I Международните договори.
II Директивите на Европейския съюз.
В България екологичното законодателство в определен смисъл изпреварва изискванията, както на ЕС, така и на Съвета на Европа. Съветът на Европа издава резолюции с незадължителна сила, законодателството на България е съобразено с тях, доколкото нашата страна е пълноправен член на Съвета. Като интересен прецедент може да се разглежда факта, че парламентарната асамблея на Съвета на Европа подготви т.нар. Модел за устройствен екологичен закон на България през 1992 г., а българският Закон за опазване на околната среда (ЗООС), влезе в сила 1991 г. т.е. изискванията бяха изпълнени преди тяхното поставяне.
Относно хармонизирането на българското екологично законодателство с правото на ЕС са интересни няколко момента.
1. Договора от Маастрихт - "съвместим с околната среда растеж" - основна задача.
2. Трите изредени по-долу принципа залегнали в Единния европейски акт (ЕЕА).
3. Преговорите на България за членство в ЕС, които включват и хармонизация на законодателството.
ЗООС е устройствен закон за своята материя в него са залегнали основните принципи на съвременното екологично законодателство прогласени както от Съвета на Европа, така и от Съвета на ЕС, който е законодателен орган на ЕС. Тези основни принципа на брой са три:
1. Замърсителят плаща.
2. Предотвратяване и предпазване от замърсяване.
3. Обществото има право на информация.
Създаден върху тези три принципа ЗООС постави началото на новата нормативна база на екозаконодателството в България чрез определянето на целите, стратегиите и общите нормативни изисквания на държавната екополитика, а също и отговорността на гражданите и институциите в съответствие с техните конституционни права и задължения. Особеностите на тази нова екологична политика са и нейните принципи:
1. Научност при изготвянето на екологичните стандарти, т.е. предварително изработване на критериите, въз основа на които се приемат нормите. За България много от пределно допустимите стойности са твърде високи и е необходимо скоро да се съобразят с международните стандарти.
2. Ловко съчетаване на централизъм с децентрализам, т.е. баланс на правомощията на централните и местните органи.
3. Участие на обществото в управлението на околната среда. Т.е. необходимо е включването на много неправителствени организации на базата на законодателна регламентация. Счита се, че този принцип се явява спомагателен към трите основни принципа. Това произтича от договора от Маастрихт, в който ЕС поставя въпроса за реално участие на обществото в опазването на околната среда. Това е изрично записано в ЕЕА и може да се разглежда като конкретна директива на ЕС.
Основните принципи на екологичната политика намират конкретен израз в българската Конституция от 1991 г. и в действащото законодателство.
В разпоредбата на чл.55 за пръв път се прогласява правото на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда. Другата основна конституционна разпоредба е чл.41, който прогласява правото на информация включително информация за състоянието на околната среда.
Основен устройствен закон за материята на околната среда е ЗООС, с него се поставя ново начало в областта на екозаконодателството.
В екологичното законодателство както и в останалите клонове на правото има противоборство между две тенденции, а именно стремеж към кодификация или детайлно-правна уредба. Кодификацията е носител на стабилност и устойчивост, а детайлно-правната уредба най-точно отговаря на изискванията на динамичното ни време. Т.е. кодификацията в областта на екозаконодателството е невъзможна поради простият факт, че още с приемането си законът от тази сфера вече е остарял. Класически пример за детайлно-правна уредба е регламентацията на основните елементи на екосферата - въздух, вода и почва. Постепенно тези компоненти регламентирани комплексно в Закона за опазване на въздуха, водата и почвите от замърсяване последователно отпадат отделни компоненти и те стават обект на самостоятелно регламентиране. (Напр. Законът за чистотата на атмосферния въздух от 1996 г.).
В Допълнителната разпоредба, Параграф 1 от ЗООС са дадени за пръв път определенията на основните ключови термини отнасящи се до тази сфера.Те са дадени в основни понятия.
Литература използвана в реферата:
Конституция на Р. България от 1991 г.
Закон за опазване на околната среда от 1991 г.
Правно-социологически проблеми на екологичното законодателство, доц. С. Наумова, статия, сп. Правна мисъл бр.1 на 1999 г.
Лекции на доц. С. Наумова 1999 г.